Индекс
Йоите вървеше по пътя спокойно и бавно,без никой да го притеснява..имаше една единствена цел и това бе да вземе книгата Дая и да направи това което отдавна желаеше - да умре.Стъпките му правеха тихо и едва чуемо пук заради пречупващите се клонки и листенца под обувките му а погледа му бе скрит зад една шапка.Духаше силен вятър и валеше пороен и студен дъжд,дъжд от който настръхваш и дъжд който взима всичко хубаво и приятно от живота ти..Сърцето му не трепваше,бе студено и свито на топка във гръдния му кош,дълбоко..скрито и треперещо от студ,но не трепваше от удоволствие нито от страхът да изгубиш нещо добро..вече беше изгубило всичко..самотата,по-студена и от дъждът който вали,по-страшна и от гръмотевиците и по-смъртоносна от светкавиците които подпалват гори и земи..и все пак..не достатъчно смъртоносна за да убие едно 17-годишно момче..проклето да се скита из светът без причина и да чака бавната и мъчителна смърт която го очаква скоро заради "Кира".Но не това желае то..не иска да умре по този начин..иска просто да изчезне от светът,а да умре значи тялото му да гние 250 метра под земята а душата му да се скита из този вече сринващ се свят..но след като не може да умре по един начин..и не иска да умре по друг..тогава какво му остава?
Вьтърът задуха по-силно и накара Йоите да си хване шапката за да не падне от главата му,но както тъй внезапно се усили дъждът,така и се появи един човек до него.Жена.Красива,млада жена със подгизнали дрехи и коса от която капеше капките вода от дъждът.
-Ей момченце!Добре ли си?-попита тя и бързо се приближи до Йоите.Тръпката..тръпката на майчинска любов,къде е тя..не я усещаше..това бе заплаха за него,тази жена се приближава до него без да знае какво прави и защо го прави,без да знае кой е това "момченце" и какво може..Без да знае дали има нужда от помощ или не..Йоите рязко се отдръпна и вдигна ръката си която носеше кожена ръкавица също като другата й сестрица,показалецът посочи гръдния кош на жената и тя замръзна на място.Една капчица студен дъжд падна от показалеца и капна безшумно на земята,така както капнаха и останалите засилени капки идващи от небето.Йоите имаше студен поглед,зад тези ярко-сини очи,красотата закриваше тъгата и ужаса който детето бе изпитало в миналото си..Заслепено от тази тъга,то отново използва "Кира" и жената скоро започна да пищи и да стене от болка,гърдите й се разкъсваха,клетките във тялото й се пръскаха от изведнъж а кожата й ставаше кърваво-розова,не отвън а от вътре..да биваш разкъсан като безпомощно лястовиче от другите,като муха от човек,като котка от куче..Скоро вените на жената изпъкнаха и започнаха да се пръскат,кръв оплиска земята и независимо колко течеше,колко дъжд падаше и отмиваше кървавите гьолчета,тя продължаваше да се гърчи от болка.Йоите не трепна,не помръдна..стоеше като статуя,забравена от векове,изстинала и ронеща се ако я докоснеш..затова не позволи да бъде докоснат,защото ще се разрони и ще грохне на земята от мъка и умора,ще падне и ще изгуби съзнание,не веднъж е губил това но дори и припаднал усещаше тъгата,студът,чуваше дъждът и виждаше светкавиците..и защо?Защо на него?Нима съдбата му не бе достатъчно зла когато той остана сам ами че и това го връхлетя?Защо..
Най-сетне Йоите се изпълни от писъците на тъй прекрасната жена,вече превърната от нищо повече във мъчещ се жив организъм,кожата й се сбръчка,тя се обезводни,вече толкова кръв бе изгубила че бе замясала на изсушена слива,но продължаваше да пищи и да рони сълзи,вече не нормални и не чисти и водни а кървави сълзи.Очите й изпъкнаха и зениците й се пръснаха,ириса се разтече из роговицата на окото но тя не спираше да милее за това което най-много цени - живота си.
-Щом продължаваш да крещиш значи все още има неща които цениш на този свят.Ще те оставя да се заблуждаваш във живота ти пълен със мечти и надежди,но не ми се мяркай на пътя отново.-гласът режеше през тази тъмнина,тази пустуш..тази несвърваща студенина и хладнина,сякаш удрях тялото си по ледена повърхност и биваш осакатяван завинаги..Йоите млъкна,това щяха да бъдат последните му думи към нея.Той отпусна ръката си и жената се строполи на земята в безсъзнание.Момчето я погледна за последен път,сините му очи пронизваха тялото й психически за да не забрави това което преживя днес никога..скоро селяните дойдоха и бързо,ужасени от гледката,занесоха жената при доктор във селото..а богът на смъртта бе изчезнал в тъмнината,наранен от това което направи..сега жената може би страдаше,но не колкото той..не..тази болка не може да се сравни с никоя друга..цял живот да се бориш срещу нея а когато се предадеш пак да продължава да те изтезава..не..това не можеше да се сравни с нищо..Скоро Йоите се показа иззад дървото и след като се увери че няма никой наоколо,той се строполи на земята и погледна към дъждът.Не..не бе мъртъв,не бе и жив..бе просто мъртва душа със живо тяло..това бе той.Наранено сърце със все още дишащи клетки и органи..гледаше безмълвно към небето и не правеше нищо,просто лежеше на студената трева а дъждът го мокреше и падаше безмилостно над вече прекършеното му тяло,затисквайки го със студенината си..а онези сини,огледално и небесно сини очи гледаха със безчувствие към черните облаци,и сякаш чакаха за нещо..
Вьтърът задуха по-силно и накара Йоите да си хване шапката за да не падне от главата му,но както тъй внезапно се усили дъждът,така и се появи един човек до него.Жена.Красива,млада жена със подгизнали дрехи и коса от която капеше капките вода от дъждът.
-Ей момченце!Добре ли си?-попита тя и бързо се приближи до Йоите.Тръпката..тръпката на майчинска любов,къде е тя..не я усещаше..това бе заплаха за него,тази жена се приближава до него без да знае какво прави и защо го прави,без да знае кой е това "момченце" и какво може..Без да знае дали има нужда от помощ или не..Йоите рязко се отдръпна и вдигна ръката си която носеше кожена ръкавица също като другата й сестрица,показалецът посочи гръдния кош на жената и тя замръзна на място.Една капчица студен дъжд падна от показалеца и капна безшумно на земята,така както капнаха и останалите засилени капки идващи от небето.Йоите имаше студен поглед,зад тези ярко-сини очи,красотата закриваше тъгата и ужаса който детето бе изпитало в миналото си..Заслепено от тази тъга,то отново използва "Кира" и жената скоро започна да пищи и да стене от болка,гърдите й се разкъсваха,клетките във тялото й се пръскаха от изведнъж а кожата й ставаше кърваво-розова,не отвън а от вътре..да биваш разкъсан като безпомощно лястовиче от другите,като муха от човек,като котка от куче..Скоро вените на жената изпъкнаха и започнаха да се пръскат,кръв оплиска земята и независимо колко течеше,колко дъжд падаше и отмиваше кървавите гьолчета,тя продължаваше да се гърчи от болка.Йоите не трепна,не помръдна..стоеше като статуя,забравена от векове,изстинала и ронеща се ако я докоснеш..затова не позволи да бъде докоснат,защото ще се разрони и ще грохне на земята от мъка и умора,ще падне и ще изгуби съзнание,не веднъж е губил това но дори и припаднал усещаше тъгата,студът,чуваше дъждът и виждаше светкавиците..и защо?Защо на него?Нима съдбата му не бе достатъчно зла когато той остана сам ами че и това го връхлетя?Защо..
Най-сетне Йоите се изпълни от писъците на тъй прекрасната жена,вече превърната от нищо повече във мъчещ се жив организъм,кожата й се сбръчка,тя се обезводни,вече толкова кръв бе изгубила че бе замясала на изсушена слива,но продължаваше да пищи и да рони сълзи,вече не нормални и не чисти и водни а кървави сълзи.Очите й изпъкнаха и зениците й се пръснаха,ириса се разтече из роговицата на окото но тя не спираше да милее за това което най-много цени - живота си.
-Щом продължаваш да крещиш значи все още има неща които цениш на този свят.Ще те оставя да се заблуждаваш във живота ти пълен със мечти и надежди,но не ми се мяркай на пътя отново.-гласът режеше през тази тъмнина,тази пустуш..тази несвърваща студенина и хладнина,сякаш удрях тялото си по ледена повърхност и биваш осакатяван завинаги..Йоите млъкна,това щяха да бъдат последните му думи към нея.Той отпусна ръката си и жената се строполи на земята в безсъзнание.Момчето я погледна за последен път,сините му очи пронизваха тялото й психически за да не забрави това което преживя днес никога..скоро селяните дойдоха и бързо,ужасени от гледката,занесоха жената при доктор във селото..а богът на смъртта бе изчезнал в тъмнината,наранен от това което направи..сега жената може би страдаше,но не колкото той..не..тази болка не може да се сравни с никоя друга..цял живот да се бориш срещу нея а когато се предадеш пак да продължава да те изтезава..не..това не можеше да се сравни с нищо..Скоро Йоите се показа иззад дървото и след като се увери че няма никой наоколо,той се строполи на земята и погледна към дъждът.Не..не бе мъртъв,не бе и жив..бе просто мъртва душа със живо тяло..това бе той.Наранено сърце със все още дишащи клетки и органи..гледаше безмълвно към небето и не правеше нищо,просто лежеше на студената трева а дъждът го мокреше и падаше безмилостно над вече прекършеното му тяло,затисквайки го със студенината си..а онези сини,огледално и небесно сини очи гледаха със безчувствие към черните облаци,и сякаш чакаха за нещо..
